Най-идиличното късче от Франция се намира на цели 17 000 километра от Париж
Въздухът ухае на сандалово дърво, на ванилия, канела и екзотични цветя. На сергията старателно са подредени пъстри сапуни, парфюми и ароматизатори в причудливи шишенца. Зад нея стои необичайна двойка: мургав, набит мъж около 60-те, и един по-млад, който можеше да му е син, стига да не бе висок, рус и елегантен.
МЯСТОТО Е НЕДЕЛНИЯТ ПАЗАР в Нумеа, столицата на Нова Каледония. Тази отвъдморска територия на Франция, в едно очарователно ъгълче на Тихия океан, се слави с бижута и всевъзможни други изделия с перли и седеф. Скрити на сянка под тентите, жени с артистични шапки нанизват мъниста и перли на гердани и гривни, дорисуват шалове или рокли от коприна. Общителни са, ведро се усмихват и ако не подхванеш разговор – не се натрапват. Ако купиш – чудесно, ако не се спреш – ти губиш. Цените са смайващи. Все пак всичко е ръчна изработка, а не китайска масовска. Пък и Нова Каледония си остава една от най-скъпите туристически дестинации в света.
ОБИКОЛКАТА МИ ЗАВЪРШВА отново пред сергията на двамата парфюмеристи. Още преди да съм си отворила устата да поискам маска за тяло, по-възрастният ме пита: „Говорите по-русски?“. Обяснявам, че съм от България, и следва най-необичайният въпрос, който някога са ми задавали по света: „Носите ли копърка?“.
Тигран се оказва арменец, който някога прекарал едно лято в Слънчев бряг, и запомнил две неща: красивите жени и копърката. После намерил щастието в Париж. Сега живее в Нова Каледония с дъщеря си, която се омъжила за „местен хубавец“, смее се Тигран и кима към по-младия мъж. Старият човек не иска и да чуе за връщане във Франция: „Париж умря, с всичките тези емигранти, несигурност и мърсотия… Тук всичко е френско, но по старому“.
В НУМЕА Е ПРЕКРАСЕН ЯНУАРСКИ ден (средата на лятото в южното полукълбо) и температурата се е устремила към 40 градуса по Целзий. По крайбрежната ивица като на Ривиерата се редуват яхтени пристанища, частни клубове и луксозни жилищни сгради. Всички изглеждат странно безлюдни. Капаците са затворени, по верандите не се вижда жива душа. Неделя е. Почива се. Местните са отплавали с яхтите си към Острова на пиниите или са на риболов в открито море. Останалите, заедно с рояците японски младоженци, дошли на меден месец, се излежават по плажовете или обикалят по главната туристическа улица, близо до Лимоновия залив (Baie des Citron).
ТАМ ЗАВЕДЕНИЯТА РАБОТЯТ и в неделя, и може да хапнеш всичко от пица до охлюви. По улицата се разминават ситроени и рена, а френският флаг се вее на всеки ъгъл. Дори и доминиращата кухня е френска, макар и с отчетлив тихоокеански орнамент – омар, покрит с ябълка и папая, канелони с раци, foie gras и папагалови риби, морски дарове с аспержи и, естествено, френско вино.
Привечер парковете се пълнят с възрастни господа със сламени шапки, които играят петанк (още едно намигване към Париж) или се разхождат важно и бавно около паметника на Дьо Гол.
Френското влияние обаче така и не е очаровало напълно част от местните канаки, които седят под палмите и подвикват на перфектен френски „Моля, дайте“ и други непреведими от приличие неща. Облечени в модерни, но избелели от слънцето джинси, с тишърти с надписи на световни брандове или с лик на Че Гевара, боси и с плитки, те така и не са се слели с потомците на галите. Разделението дори и в почивен ден.
АКО НУМЕА Е ЕЛЕГАНТНА и аристократична, съвсем друго е впечатлението от Острова на пиниите. Любимо място за плаж и разходка на австралийци и каледонци, рай за любителите на гмуркането и дългите разходки пеша или с велосипед. Всъщност „пинии“ не е съвсем точно, защото красивите иглолистни дръвчета са от вида Araucaria columnaris, който се среща само тук. Наричат го и l’île la plus proche du paradis („най-близкият остров до Рая“), и не е трудно да се разбере защо.
Островът е открит за европейците от капитан Джеймс Кук, който през 1774 година, по време на второто си плаване до Нова Зеландия, вижда високите борове на сушата и дава му дава името. Кук обаче така и не слиза на сушата. Доста по-късно, през 1840, тук се появяват мисионерите – протестанти, а след това и търговците и търсачите на скъпоценно сандалово дърво. През 1872 островът става наказателна колония за 3000 французи, осъдени за участие в Парижката комуна. Колонията е окончателно затворена през 1880, когато заточениците получават амнистия.
АКО СЕ ПОСКИТАТЕ ДВАЙСЕТИНА МИНУТИ навътре от Куто до Науу, все още можете да видите някои руини на наказателната колония и гробището за затворниците, починали на острова. Туристите са предимно от круизните кораби или гмуркачи от съседна Австралия (в крайбрежните води се намира Новокаледонският бариерен риф, една от най-ефектните гледки под водата). Островът е и дом на най-симпатичните и най-дълги гекони в света.
Най-впечатляваща е лагуната, чиято топла вода блести с всички нюанси на синьото. Дори и с невъоръжено око можеш да видиш причудливи риби, разноцветни водорасли и скални образувания.
СПЕЦИАЛИТЕТ НА ВСИЧКИ уважаващи себе си ресторантьори тук са охлювите, сготвени с чесън и вино. Те се събират от местните жители в гората и се предлагат за баснословни суми на ресторантчетата. Можете да ги консумирате само тук и това вдига ценатаим. На плажа може да опитате и буги – традиционно меланезийско ястие от пиле, риба или омар, накиснати в кокосово мляко, обвити в бананово листо и изпечени в жаравата. Навсякъде те преследва аромат на току-що опечени багети и кроасани, а топлият океански бриз разнася и упойващия аромат на пиниите.
Слънцето бавно залязва. Децата продължават да скачат във водата от клоните на огромно дърво и огласят с виковете си лагуната. Продавачите на плодове и фрешове прибират количките си, туристите се качват на лодките, които ще ги откарат до круизните кораби. Дълго стоим на палубата, вгледани в острова, а в чашите ни тихо шумоли шампанско – като още едно доказателство, че въпреки почти 17-те хиляди километра разстояние този архипелаг наистина носи в себе си късче от духа на Франция.
Какво да не пропускате
Културния център Tjibaou. Един от най-добрите примери за модерна архитектура в Океания, той притежава най-голямата колекция от тихоокеанско изкуство в света и очарователни изложби на културата на местните канаки.
