Александрина Валенти е морско момиче. Не само защото е родена във Варна, а защото думите й вълнуват като вълни по залез. Пише, рисува, режисира, фотографира…Прави всичко елегантно, красиво, с лекотата на младостта и оптимизма. Тя е талантливо момиче, за което тепърва ще се говори.
Завършва 4ЕГ “Фредерик Жолио-Кюри” с профил испански език, след което бакалавърска програма по Журналистика в София. Магистърска степен “Визуални изкуства” полага успешно в Rome University of Fine Arts, Рим, Италия. Има над 10 годишен опит като графичен дизайнер, работи като Арт Директор, притежава собствено дизайн студио, рисува, пише, фотографира, режисира. Нейни стихове са публикувани в редица онлайн и печатни издания за поезия. Автор е на текстове на успешни музикални проекти. С дебютната си стихосбирка “Амаркорд” печели Специалната награда за Поезия от Съюза на българските артисти в Национален литературен конкурс „Георги Черняков“(2019). Има награда “Пурпурно перо” (2022) за кратка проза, а текстът-победител присъства в настоящата ѝ втора стихосбирка “Бривидо”.
Преди броени дни издаде детската книга “Приключенията на Бетун Разбойника в Шепнещата гора”
Книгата вече може да бъде поръчана тук:
От Рим с любов за блога ми:
Какво е пътуването за теб? Приключение или философия?
Пътуването ме разлиства между различни версии на себе си и точно там намирам истинския си ритъм. Винаги гледам на света с любопитство. Комфортът ме изтощава. Сигурното място е удобно, но ме прави неспокойна, като стих, който знае, че нещо му липсва. Имам нужда от движение – понякога буквално, друг път само в мислите си. Ако спра, започвам да избледнявам.
Може би пътуването е именно диалогът между тялото и душата – приключението ги кара да вървят, а философията да се вслушват.
Разкажи ми за най- вълнуващото ти пътуване.
Сафари в Дубай – джип, който се втурва през дюни, орел, който се носи високо в небето и се връща при теб, а адреналинът в кръвта се слива с топлината на пустинята. В тези моменти времето изчезва и всичко около теб се усеща като едно голямо сливане между земя и небесен простор. Пустинята е безкрайна и мълчалива, но те кара да усетиш, че си част от нещо много по-голямо…
Но най-епичната ваканция си остава животът, изпълнен с непланирани отбивки, диви вътрешни маршрути и онзи вид хаос, който по-късно наричаме „опит“.
Как стягаш багажа си?
Стягам багажа си два пъти – първо с ентусиазъм, после с реализъм. В началото искам да взема всички любими дрехи, парфюми, книги, обувки… за 5 дни екскурзия, като за 10 такива. После го преглеждам като редактор на първи чернови: ‘това може да остане, това не носи сюжет, това тежи’. Вече съм майстор на трикове и хакове за опаковане на багаж. Накрая все пак се оказва, че е трудно да си сам на себе си редактор, и тръгвам с тежък куфар, но доволна, че съм успяла да дръпна циповете му, седейки върху него – пълен с абсолютно всичко, което съм си наумила.
Какво винаги взимаш с теб?
Усещането, че не отивам никъде случайно. И Беатрис, моята четиринога муза. Вземам я навсякъде, където правилата и сърцето на мястото го позволяват. Тя е обиколила държави, градове, планини, хотели и чакални на летища, с такова достойнство, че понякога се чудя коя от двете ни всъщност води пътуването. Има паспорт, характер и огромен литературен чар, защото е “виновна” за героя в дебютната ми детска книга „Приключенията на Бетун Разбойника в Шепнещата гора“.
Какво си носиш у дома от пътуванията?
От пътуванията си винаги нося подарък за някой любим човек. А за себе си най-често взимам книги. Обичам да посещавам и антикварните магазини, те са като малки времеви капсули, пълни с предмети, разказващи истории.
Но, разбира се, не мога да изневеря на модата – винаги се връщам вкъщи с някое ново модно находище. Все пак жените никога нямаме достатъчно дрехи за обличане!
Има ли места, на които винаги би се връщала с удоволствие?
Виена ме влюби в себе си от пръв поглед, с елегантността на своите улици, архитектурата, изкуството и музиката, която е част от въздуха. Бих се връщала отново, но в никакъв случай през зимата, студът е твърде строг за моя изнежен морски дух. Но най-много на ума ми е дядовата къща. Там, в онази неподправена топлина на спомените и любимото детство.
Кое е мястото, за което мечтаеш?
Някой ден, когато свободата ми стане по-просторна, с радост бих се потопила в Андалусия по стъпките на Лорка и сенките на Дали, там където реалността и въображението си разменят местата. После – в Сервера, онова малко градче в Каталуния, където някога е живял Габриел Гарсия Маркес. Може би именно там, сред тишината на каменните улици, е носил в себе си първите думи на „Любов по време на холера“ – “На Мерседес, разбира се.” Моят любим роман, и едно от онези произведения, които не просто четеш, а в които живееш. Задължително ще мина и през Куба, при соленото безвремие на Хемингуей, където думите се леят с вкус на ром и залез.
Но истината е, че мечтата ми винаги е била Рим. Не като туристическа дестинация, а като чувство, което носиш дълго преди да си го преживял. Отново живея тук и нищо не е лесно, но всичко е живо и не спира да трака по пишещата ми машина. Вдъхновява ме, а не копнее ли именно за това душата на един артист? Не съм мечтала толкова силно за друго място. И ако има град, който не просто обитаваш, а преживяваш, за мен това е той. Рим не е просто точка на картата. Той е спомен от минал живот и обещание в този. И когато нещо ти е писано – то намира пътя към теб. Дори и с много обиколки.
Любимата ти книга/ филм за пътешественици?
„По пътя“ – Джак Керуак (Дали не беше и първата книга, която си купих някога със спестяванията от закуски?…)
„Яж, моли се и обичай“ – Елизабет Гилбърт
„Дивото зове“ – Джон Кракауер (Into the Wild)
Кое е любимото ти място в България?
Несебър, който носи в себе си носталгия и същевременно мъдрост, които те приканват да забавиш ход и да се отдадеш на момента. Възможно е да съм го романтизирала от дете, но въздухът е различен там за мен, напоен с морска сол и спомени, и сякаш всяка стъпка по тези калдъръмени улици е стъпка към себе си, към онези моменти, в които съм се чувствала в летеж.
Коя е следващата ти дестинация?
Предстоят доста такива през тази година, предимно в Европа, но свикнах да не говоря силно на глас за бъдещи планове. Може би е суеверие, не знам, но има нещо в неизреченото, в това да оставиш нещата в чекмеджето на тихо, докато не се сбъднат. Пътуването е не само движение по земята, но и вътрешно приключение. Мисля, че е по-добре само ти да знаеш накъде искаш да води пътят ти, а щом стигнеш, тогава да споделиш.
