Имам една мечта. Стана моя един предиобед на пристанището на остров Скопелос. Пиех кафе в късното утро на 2 май и наблюдавах как се събужда след зимата това симпатично, старинно, каменно градче. От ферибота през последните няколко дни слизаха все повече англичани, купили своя втори дом тук. Белите им кожи с лунички си личаха от километри. Както и блесналите им от радостно очакване очи. Сутрин освен местните хора в кафенето все по-често засичахме туристи, въпреки че морето още не ставаше за къпане, а фрапетата изглеждаха малко нелепо на фона на ветроустойчивите ни якета. Собствениците на ресторантчета на крайбрежната улица премитаха плочките, разместваха сини маси и столове, слагаха внимателно хартиените покривки щамповани на вълни и мидички и си подвикваха за поздрав със съседите. И тогава покрай мен мина ослепително красива жена. Трудно можеше да се определи на каква възраст е, защото се движеше изправена като богиня, с дълга бяла рокля и златиста сламена шапка. Мокасините й от най-скъпа кожа сякаш крещяха -обичам удобството и знам колко точно струва. На ръцете и подрънкваха десетина гривни, а обиците и стигаха почти до раменете. Жената прекоси цялата алея под одобрителните и дружески подвиквания на всички наоколо. Махаше на някои, спираше се при други, прегръщаше и целуваше по двете бузи трети. Зад нея подтичваше малко куче порода йоркширски териер. Тя го наблюдаваше с крайчеца на окото си, колкото да не го загуби, но без да личи веднага, че му е стопанка. Спря се пред една излъскана до блясък витрина с ръчно правени бижута. Полюбува се на красивите боядисано в бели клони изхвърлени от морето, които служеха за поставка на елегантни обици, гердани и пръстени. Наведе се към вратата и бавно превъртя ключа. За секунда помислих, че се бави, защото не може да отключи, но наблюдавайки я ден след ден разбрах, че това е ритуал. Затваря за няколко секунди очи, сякаш се моли или благодари за нещо. Остави широко отворена вратата, извади на плочника пред магазина първо бяла масичка от ковано желязо, после два стола. Донесе в изящна купичка вода на кученцето, което вече се бе настанило под масата. Погали го зад ушите и елегантно свали шапката си. Остави я на масата и влезе вътре. След малко се появи с диадема на главата. От онези като на гръцки богини – златна с лаврови листа. В едната си ръка носеше бутилка просеко, а в другата две чаши. Остави ги на масата и ми се усмихна. Някой ден казах си аз, ще живея на остров, ще имам дълга бяла рокля, златна сламена шапка и магазинче за бижута. Вероятно и куче. Както и възраст, която няма цифра.
Според гръцката митология Стафил, син на бог Дионисий е основател на Скопелос. Според Холивуд островът е идеалното място за романтична и неочаквана сватба. Спомнете си „Мама Мия“ и тичащата по стълбите на църквата „Агиос Йоанис“ Мерил Стрийп. И галопиращият след нея Агент 007 Пиърс Броснън. Според българските тузари с яхти, Скопелос е чудесно място да проверите дали една девойка ви обича и извън лодката ви. Все пак не всяка млада красавица има потенциал да оцени проста дървена маса, неудобен стол от рибарски въжета и пълнени чушки с чаша узо. По-лесно е някак на марината в „Сани“, твърдят запознати. И все пак познанието идва с годините, твърдя аз.
Но да се върнем към романтиката на Скопелос. Тръгнахме към него с Любо с ясната цел да изживеем глътка лято в началото на май, да си наемем квартира и да си вземем само удобни обувки и книга. Искахме да сме сами, да се отдадем на прости удоволствия, да се запознаем с местни хора и да си изключим телефоните. Да забавим темпото.
От София ни изпрати проливен дъжд в последния ден на април. До пристанището на Волос едва смогвахме да се движим с прилична скорост , а чистачките работеха на бързи обороти. Бързахме да хванем ферибота и през целия път се притеснявах как ще пътуваме при това време в морето. На пристанището оставихме колата на паркинга и със сакчето и непромокаемите якета се качихме на ферибота. Само няколко минути след като излязохме от залива на Волос и ни посрещна слънцето. Първо плахо зад облаците, а после и съвсем ясно показа, че не мисли да си тръгва. Излязохме на палубата и с възхита изгледахме цялата процедура по акостирането на остров Скиатос, свалянето на пътници и багажи, качването на нови, красивите сколонове с живописни къщи, сякаш надвесени над морето, пиещите кафе в заведенията на пристанището.
Следващата ни спирка беше Скопелос. Един от най-зелените острови на Гърция се слави със своите над пет милиона бора, над 50 хил. маслинови дървета и със скромните едва 5 хил. жители. Изсипваме се заедно с тълпата англичани живеещи на острова, местни гърци връщайки се от пазар на континента и малка група руски туристи. Къщата за гости, която сме наели би трябвало да има романтична стая с балконче гледащо към вълните на Егейско море. Трудно я откриваме в лабиринта от бели варосани къщи, допрели гръб една в друга, с боядисани в синьо, жълто, зелено или червено дървени врати и капаци на прозорците. Хлътваме в поредната стръмна калдъръмена уличка и откриваме къщата на баба Евангелия. Посреща ни на двора, леко прегърбена, с черна забрадка и с ръце на кръста. Каканиже нещо на гръцки и сочи телефона си. Подава ми го и след кратък разговор на английски със сина й, който е аптекар в Солун става ясно, че сме първите и единствени, за сега, гости за сезона. Можем да си изберем една от трите стаи, които дават под наем, а парите да оставим на майка му. Сутрин ще ни прави закуска, а вечер..ще оставя ключа под саксията с цикламеното цвете.
Стаята ни е като излязла от приказките – бели варосани стени, спалня от ковано желязо, ленени извезани със синьо-червени петлета завивки, пердета, зад които се крие малко балконче, надвесено буквално върху уличката. А насреща – амфитеатрално подредени къщи, с покриви от сиви плочи, и докъдето ти стигне погледа тюркоазено сините води на морето.
Първата ни вечер на острова преминава в дълга разходка из градчето. Запознаваме се с котките, които са слаби и доста любопитни. Никъде наоколо не се виждат улични кучета и явно популацията на котките се развива необезпокоявано.
Едва началото на май е, а в дворчетата вече са цъфнали уханни цветя, лимоновите дръвчета са дали плод. Въпреки че все още утрините и вечерите са хладни, всички таверни са извадили масите си на открито и от всякъде се носи гръцка народна музика.
На следващият ден се събуждаме от бесен шум на мотопедчета, които сякаш са си организирали рали на уличката под балкона ни. Оказва се, че всички магазинчета и ресторантчета наоколо се зареждат рано сутрин от младежи на мотопеди, защото повечето калдъръмени улички са или ужасно тесни или еднопосочни, което прави придвижването по тях доста трудно. Не случайно тук предпочитаният транспорт са колелата. А велотуризмът е сред най- процъфтяващите бизнеси.
Цялата къща ухае на банички с локум и гъсто гръцко кафе. Баба Евангелия ни чака в кухнята на приземния етаж и се чуди кое по напред да ни сервира – чай с мед от острова или лимонада с лимоните от нейната градина. С малкото думи на гръцки, които съм научила от семейните ваканции, казвам че излизаме и ще се приберем чак вечерта. Тя само се смее и клати глава. Сигурно всички така правят като дойдат тук. Искат да изпият острова с поглед на един дъх.
Наемаме си кола. Малка, бяла и с ръчни скорости. Пълним резервоара и поемаме на разходка. Редуват се борови гори и стръмни пътеки, които водят до плажове с малки камъчета. Островът е известен с производството на сливи и в някои от планинските ферми виждаме типичните пещи за изсушаване на плодовете.
Стигаме до подножието на църквата „Агиос Йоанис“, онази от холивудския мюзикъл „Мама Мия“ (голяма част от продукцията е снимана тук, на съседния Скиатос и в континенталната част, в близост до Пелион).
Каменните й стълби се вият застрашително над морето окъпано в слънчеви лъчи. Наоколо няма никакви туристи и спокойствието да се насладиш сам на срещата с тази красота напълно те опиянява. На върха стигнахме задъхани, със зачервени бузи, но гледката си струва усилията. 360 градусова панорама на небе и море, които се сливат във всички нюанси на синьото.
Пътят надолу е още по – труден. Вече виждаш пред себе си колко високо си се качил, а стълбите са неравни и на места направо липсват.
Целият ден обикаляхме без карта и без да бързаме. Спираме в крайбрежни ресторантчета и модерни барове на плажа. Вечерта тръгваме от алеята на пристанището, покрай многобройните църкви и стигаме до средновековната крепост. Тя е добре запазена и е любимо място за снимки на туристите.
Въпреки че Скопелос е един от големите острови от групата на Спорадите тук времето сякаш е спряло и все още можете да седнете в типичните старинни кафенета, пълни с възрастни моряци и рентиери, които бурно обсъждат политиката и времето, разбира се.
Островът има близо 360 църкви. Много от тях са отворени само в деня на покровителя си, когато се организират големи чествания.
Сядаме в ресторантчето на края на пристанището. Младото момче, което ни сервира се оказва и собственик и готвач на заведението. Сяда да си говори с нас и ни разказва, че отваря само за сезона, но все по-често прави доставки и до яхтите, които спират наблизо или до къщите на англичаните, които след световния успех на „Мама Мия“ масово започват да купуват къщи на островите. „Не разказвайте на никого, но скоро ще започнат снимките на „Мама Мия 2″. И тогава истински ще се вдигнат цените“, подсмихва се младежът. Сготвил ни е пълнени чушки, мусака, тиквички с бял сос и няколко вида десерти. Предлага ни да опитаме вино на къщата и след няколко чаши вече сме убедени, че това е едно най- любимите ни ресторантчета в Гърция. И вие не разказвайте на никого. Просто си подарете една само ваша история от Скопелос.
