За първи път стъпих на полуостров Юкатан преди две години. Слязох от ферибота, който превозва пътниците на круизни кораби от остров Козумел до курорта Плая дел Кармен. Беше края на януари и температурата рязко се опитваше да достигне до 30. Като всеки турист, озовал се за ден в Мексико, бързах да хвана автобус до Чичен Ица.
Все пак, това е едно от новите седем чудеса на света, най-популният храмов комплекс на маите. Пирамиди, които крият неразгадани тайни. А и историите за края на света около 2012 г. не бяха още излезли от мода. Тичайки под яркото слънце към климатика на автобуса, хвърлих изпълнен с копнеж поглед към лазурното море и километричната бяла плажна ивица. Млади хора със солиден загар играеха плажен волейбол, караха кайтове, джетове, тичаха, танцуваха на шумни групи под звуците на La vida es un carnaval на Celia Cruz. Привечер на връщане към кораба имах няколко минути, в които да огледам отново плажа. Всичко беше различно. Слънцето се беше променило, дори водата имаше друг, по-наситeно син цвят. От хотелите изнасяха столове и арки, готови да посрещнат на плажа сватбари. Уморени, но доволни, от лодките към брега крачеха в неопренови костюми дайвинг инструктори и начинаещи ентусиасти. Чашите с мохито все още бяха пълни в ръцете на лежащите под палмите, а музиката бе преляла в нежен чилаут. Така запазих спомена от Мексико до следващата ни среща, която първоначално не мина много добре.
На летището в Канкун, което на езика на маите означава Змийско гнездо, ме очакваше щателна проверка на куфарите. Обръщане „с хастара“ на старателно пакетираният ми багаж. Лошото е, че проверяваха само моите куфари и това доста изнерви останалите от групата, които след презокеанския чартър рязко искаха да се доберат до баня, легло и нормална храна. Опитът ми да си купя парфюм от безмитната зона завърши с възмутен коментар: „Да бе, да… В Мюнхен хората не одират кожа за Chanel. И без това тук имало комари. Ще карам на репеленти.“
Излизайки на улицата, следва другата неприятна изненада. Вали. Не ръми както в тропиците. Вали си сериозен дъжд. Небето е оловно, а според сайта Foreca, на който се доверява и НАСА, че и българската пътна агенция, такова време ме чака в следващите две седмици. Чудесно! А какво да правя с роклите, сандалите и спомените за плажа с мохитото? И кой каза, че тук 300 дни в годината е слънчево?
Хващам автобуса за Плая дел Кармен и няколко пъти се опитвам на оскъдния си испански да накарам шофьора да спре климатика, който определено иска да ме замрази. Минаваме през сресани квартали с частни къщи с изглед към плажа, прекрасни градинки и задължителен огромен пикап на алеята отпред. На доста от тях стои табела: „Продава се“ или „Дава се под наем“. Явно тук кризата, започнала от Щатите, не е отминала все още. Или са се отчаяли от времето… На рецепцията на хотела питам за прогнозата. Ел Ниньо, отговаря ми девойката с усмивка. Нормално е. Ще се оправи. Кога? Маняна. Пускам си CNN. Водещата новина е разрастващата се опасност от вируса Зика. В червено за опасност светят контурите на държавите от Мексико, през Бразилия до почти цяла Латинска Америка. Минават кадри с бебета, родени с вируса. Бразилия се готви да включи армията в борбата със заразата. Тревожните цифри за засегнатите жени и предупреждението да не пътувате в региона, ако сте бременни, съвсем стресира пътешественика у мен. Добре де… Да се наспим, пък утре нещата ще изглеждат като картичката, която бях запазила в ума си отпреди две години.
Да заспим. Добра идея. Но как се спи под звуците на бесни ритми и виковете на развеселени италианци? На плажа се вихри купон. Скоро ще знам, че така повелява традицията на добрата мексиканска почивка. На сутринта ситуацията е следната. Вали, но имам план. Да използвам всички дни, които не стават за плаж, в обиколка на забележителностите наоколо.
Ден след ден се разхождам из града на маите в Коба, митницата на маите в Тулум, оригинални селца на маите в гората, плантация с агаве и фабрика за текила, ценоте (подземни езера, които са свещени за маите)… Изобщо, знам всичко за маите, за календара им, за жертвоприношенията, ядох пиле, задушено в бананово листо, гуакамоле, колкото може да се понесе, пих текила с всякакви вкусове (даже и шоколадова), бира Sol (дано ми стане по-слънчево). Вечер, докато уморено превключвам каналите, забелязвам, че по CNN продължават да се занимават със Зика. Прекъсват само за да обявят, че снежното бедствено положение около Ню Йорк става по-зле, а Карибско море откъм мексиканския бряг тъне на картата за прогнозата за времето в талази от дъжд. Обикалям пирамиди, мажа се стабилно с репеленти. Дори успяват да ми продадат за 10 долара мазилото на маите срещу комари. Био-разградима безцветна течност, която може да е… всичко.
Така 4 дни. На петия ден в 8 на плажа вече няма места. Но има слънце! На групички хората правят йога. Усмихнатата опашка пред бара за бира, мохито и кафе с бейлис става все по-дълга. Усмихвам се и аз. Обувам джапанките и тръгвам на оглед из плажа. От хотела ни до пристанището може да се стигне и по плажа. Редуват се разкошни вили, басейните на хотелите потънали в зеленина, спретнати барове и рибни ресторантчета. Шезлонгите се пълнят с туристи от цял свят, а аниматорите приканват за уроци по салса, меренге, бачата. На пристанището вече акостират огромните круизни кораби на Carnival и Celebrity, които навсякъде са атракция с размерите си и вида си, но тук са ежедневие.
Изтупвам краката си от пясъка и стъпвам направо на гъмжащата от полуголи тела централна улица – Пето авеню. Пъстрият микс от езици и песни ме понася напред към… И аз не знам накъде. Дори не ме интересува в момента къде свършва улицата. Просто се наслаждавам на звуците, на миризмите, на цветовете. Мариачи в бели костюми пеят любовни песни, младежи с бейзболни шапки танцуват брейк на площадчето, никой не бърза за никъде. Редуват се магазини, барове, ресторанти, хотелчета, мини мол, работилница за пури, работилница за кожени изделия, ателие за рисувани кожени чанти Prison Art Store (по програма за осигуряване на работа на бивши затворници). Вътре рисува с игла за тату прекрасен мъжки екземпляр, целият очи, мускули и черепи, подобрена версия на Джеръми Микс. Върху кожените чанти с най-невероятни цветове оживява художничката Фрида Кало или скелетът на Катрина, която е важна клечка от празненствата за Деня на мъртвите. Откривам ресторант El Muelle с най-вкусния октопод, който някога съм опитвала. С отработен тон и жест казвам: Una cerveza Corona Extra grande por favor! Карибската ваканция може да започне сега.
