Как да започна това интервю? Да изброя многобройните награди, статии, предавания, пътувания на Магдалена Гигова? Та интернет знае толкова много за нея, а и в гилдията на пътуващите журналисти е легенда…Трудна мисия е да представиш жена, която сама по себе си е олицетворение на женствеността. Запознахме се в нета. Така и не бяхме се виждали очи в очи до един априлски следобед, в който тя дойде в парка до летището в София и съвсем непринудено седна на тревата с прекрасната си дълга рокля. Усмихваше ми се докато разговаряхме и ръкомахаше потраквайки с гривни..Имаше ли гривни? Или просто такова беше излъчването й? Някак елегантно, но и екзотично. Или такъв вкус остави след себе си, заради далените земи, за които говорихме? Оставям ви да съпреживеете тази магия, която Магдалена носи. Вярвам, че ще я усетите в този текст. Започваме със снимка, на която масаи я учат да пали огън. Тя я умее тази работа и с перото.
Какво е пътуването за теб? Приключение или философия?
Прочетох някъде, че пътешестването било като секса. Услажда се, когато не е прекалено много и прекалено често. Да ме прощава Създателя, но от секса съм склонна да се откажа. Докато от пътешестването – никога!
Има една хубава българска дума „сърбел”. Като ме хване сърбелът да щипна нанякъде, никакъв секс не може да ме спре. Защото любовта към пътуването е като любовта към яденето – най-искрена и неизтребима! Тя те прави жаден, любопитен, ненаситен и млад. От гонене на самолети просто забравяш да остарееш. Е, сигурно нямаше да мисля така, ако бях стюардеса. Но едно е да си чешеш сърбела, а съвсем друго във въздуха да правиш това, което всяка жена върши вкъщи, само че за още 50-60 капризни или уплашени пътници. Ищахът да виждаш още и още далечни места се подхранва от… виждането им. Това поне е моето обяснение за собствената ми ненаситност.
На онези, които ще си кажат: „Я па тая к’во се пъне?”, скромно ще съобщя само една цифра – 86. Толкова са държавите, където съм си начесвала сърбела. Като в някои страни (например Германия) съм била над 20 пъти, в Швейцария и Индия – „едва” девет, в Тайланд – пет, а в Китай – едва три пъти. И не ми стига!
Брошурата на туристическата агенция ми действа както списание „Плейбой” на тийнейджър. Знам, че не мога едновременно да бъда на всички примамливи места, но нищо не ми пречи да помечтая. И все някога ще реализирам своя гланцов блян. Защото някои хора инвестират в тенекии, пардон – мерцедеси, а аз – в спомени. Колата губи 30 на сто от стойността си, щом излезе от завода, а с годините спомените стават все по-сочни. Представяте ли си каква минавка ще бъде, ако ме хване „онзи евреин, дето крие нещата на хората” – Алцхаймер!
Разбира се, удоволствието да споделиш бъдещите си спомени с правилния човек, е най-плътното изживяване на пътешествието. Но и пътуването „без ремарке” има своеобразен чар. Тогава потъваш във възможността да се отпуснеш от монотонността на всекидневието като в гъст и сладък сироп. Сладостта просто се просмуква в теб. Ти си сама със себе си, със собствените си преживявания, които от невъзможността да ги споделиш с близък човек се превръщат в душевна лупа. През която се вглъбяваш в детайлите, докато усетиш отдиха с всяка фибра. И се завръщаш омиротворена и добра. Поне за първите три дни. Или докато пак не те хване сърбелът.
Така че за мен пътешествието е причудлива философия, незаменимо приключение и… вечен сърбел.
Разкажи ми за най-вълнуващото ти пътуване .
О, във всяко пътуване намирам повод за вълнение, дори да е до Куртово Конаре. Но много обичам круизите, защото допадат на динамичната ми натура – нощем корабът се движи, а всеки ден си на различно място. По едно време се чудех дали да не съдя круизните компании за пристрастяване. Обичам Карибите с лежерната им нега, но сърцето ми е в Азия. В предишно прераждане съм била жена на махараджа – махарани. Със сигурност!
В началото бе неосъзнатото усещане, че съм се върнала у дома. Още с първата ми глътка въздух на индийска земя – гъст, лепкав, тежък и… роден.
После бе възприемането на мръсотията. Ако някой ме спусне насред Столипиново или Факултета, ще получа гърч от отвращение. В Индия мръсотията ми изглежда напълно естествена, част от пейзажа. Родна някак си. Ами храната? В България все от нещо ще ме свие стомах. В Индия нагъвам чакъл с люти чушки и изобщо не се сещам, че притежавам подобен чувствителен орган. И най-важното – отслабвам, без да броя калориите. Отгоре на всичко за девет пъти в Индия не съм хванала дори хрема, въпреки апокалиптичните приказки за дебнещи амеби. Даже косата ми става по-буйна, а тенът избистрен и свеж.
В Индия ми допада и отношението към животните. В България „силно ги любим и мразим”, докато в онази част на света мравката, гълъбът, кравата и кучето са като човека – божии създания. Никой не припада от възторг, но и никой не ги бие. И най-нищият намира начин да им подхвърли залък. Хармония! Сигурно и тук се намесва прераждането. Представете си, че духът на някой ваш близък роднина се е вселил в котка. Кой ще иска да ритне баба си?!
Неее, изобщо не съм от онези европейки, нелепо нагиздени в индийски дрешки, които се захласват по някой гуру, следват го като дрогирани и му дават всичките си спестявания. По-скоро обратното. Не само Индия, всяка държава в Азия изважда, на показ неподозирани черти от дълбините на характера ми. В София съм безобидна като хлебарка. Всеки чиновник може да танцува като „Лорд ъф дъ денс” върху егото ми и аз да си трая. В Азия се превръщам в жената-дракон. Приемам робското отношение като напълно естествено, изисквам, настоявам. Все едно някой ми е отвинтил главата. Обяснявам си го с махаранито вътре в мен. А колко обичам да ми викат „Йес, мем!” с почтително наведена глава… Ако някой ми го приложи в България, сигурно ще се спомина от неудобство.
Най-странното е, че в Азия се чувствам свободна! С онази свобода, характерна само за човек с неограничени средства и вродена власт, дето напълно липсват в битието ми.
Може би затова при въпроса за най-вълнуващото пътешествие, в съзнанието ми изпъква Бирма. Посетих екзотичната държава по времето, когато там управляваше военно-демократична хунта (що за странен оксиморон).
Това, че за първи път зърнах жените-жирафи от племето падонг, които удължават шиите си до невъзможност, бе само част от приключението. Неподправените усмивки на хората, неразглезени още от „цивилизацията”, храмовете с вековна история, в която могат да се докоснат летописи върху палмови листа стари колкото будизма, селските пазари, на които сякаш си взел на автостоп машината на времето… Искам да се върна отново там. Дано домораслата демокрация в не е счупила магията.
Как стягаш багажа си?
Краткият отговор на въпроса е… бързо! Но иначе, истинската жена пътешественик си личи по… багажа. Не става дума дали куфарите й са „Луи Вюитон” или спартански „Самсонайт”, а как са подбрани. Да правят впечатление, или да бъдат удобни за носене, ако на гърба има раница, а на рамото камера. Дали побират малко, но добре съчетан багаж. И какво носи в дамската си чанта. Ако несесерът за гримове е по-голям от този с лейкопласт, влажни и сухи кърпички, най-необходими лекарства, игли и конци, гласпапирена пила, сгъваема четка за зъби и паста колкото кутре (за да не ги приберат на летището), значи жената е обикновен пътник, а не пътешественик.
Минимално количество лесно съчетаеми дрехи, ръкавици, пижама и яке. Това е! Разумните не тръгват без шапка. Но мен започва да ме стяга воалетката. Аз обичам вятърът да роши косата ми, дъждът да я брули. То затова и не мога да се похваля с кой знае каква прическа. Ей това му е най-хубавото на пътешествието. Никой не те познава! И няма злорадо да те обсъжда защо си с обелен от слънцето нос, естествено рошав перчем или бермуди-безумки. Тотално анонимна и напълно спокойна. И здрава! Главоболие от стрес – аналгин. Банциг в стомаха от нерви – ранитидин. Това е част от всекидневието. Дори се шегувам, че нямам глава, а болезнена празнина. Щом мина границата, всички болежки изчезват. Мигом.
„Ми стой си оттатък Трън и се радвай на живота. Що се връщаш?” – почти релефно чувам законните реакции. Няма да залепвам в сантиментални клишета, че тук са моят дом, семейството и приятелите, свръхлюбимата работа и още по-любимият човек. Не че не са верни.
Но ако остана Там, как ще разкажа, че съм била Там?! С кого ще си споделя? Нали за тамошните Там си е Тук. И се сещам за онзи виц, дето внукът на бай Ганьо, инженер Ганев, попаднал на пуст остров с Клаудия Шифър и… станал импотентен. Защото нямало на кого да се похвали, че е на пуст остров с Клаудия Шифър.
Сигурно затова връщането ми е почти толкова вкусно, колкото заминаването.
Какво винаги взимаш с теб?
Никога не тръгвам на път без любопитството си. Понякога ми се чудят как отивам „вдън гори тилилейски” сама. Обикновено отговарям, че ако говориш езици, имаш пари и си добронамерен и усмихнат нищо не може да ти се случи. Слънчево настроени, паспорт и фотоапарат са напълно достатъчни.
Какво си носиш у дома от пътуванията?
Неща, които не се побират в куфар. Вече споменах, че инвестирам в спомени. Това изобщо не пречи на къщата ми да прилича на интернационален битак. И макар доста лесно да изхвърлям всякакви вещи, сувенирите от пътешествията сякаш ми се свидят. Казвам си „Да, знам че е отявлен кич. Да, осъзнавам, че вече е прекалено, но пък колко много спомени събужда”. И… прахосъбирачката остава.
Има ли места, на които винаги би се връщала с удоволствие?
Бих се върнала навсякъде и по всяко време. Местата деля на такива, където бих се пенсионирала и всички останали. Мечтите да се оттегля някъде на топло и да използвам новия си дом за базов лагер за пътешествия в околните страни, придобиват все по-осезателни очертания. Едно от тях е остров Бали. При това не на подчертано туристическото крайбрежие, а в малко селище като Убуд, където всяка къща е художествена галерия, а оризищата наоколо са потънали в такава мараня, че въздухът трепери като в картина на импресионист. И с колело можеш да отидеш навсякъде.
Другото мечтано място е най-малкият индийски щат Гоа. Там усещането да волност се преплита с невъобразимата смесица от португалско наследство (акостирали са на полуострова през 15-и век и са си тръгнали пред 60-те години на миналия век плачейки) и типично индийски детайли. Не е за пренебрегване и фактът, че колонизаторите са научили местните да правят дъхаво бордо, а плажовете носят имена, които като сладък бонбон се търкалят в устата – Калангут, Анджуна, Вагатор, Бага…
С радост бих се преместила да живея в Тайланд – Страната на усмивките, където туристът потъва в ласкавата утроба на грижата и се наслаждава на всеки миг на копринения плаж.
Ами Коста Рика? Държавата, където учителите са повече от полицаите, няма армия, а здравеопазването и образованието са безплатни. А във вътрешността на страната ласкавият климат и бухналата зеленина са на една стъпка от рая.
Имам няколко години да се поколебая…)
Любимата ти книга/ филм за пътешественици?
Харесвам пътеписите на Пол Теру, може би понеже и той е журналист и прави моментни снимки на случващото се около него с пиперливи понякога коментари. Свежото чувство на Марк Твен при описанията на пътуванията му и отблясъците на точните фрази – „Иди в Рая заради климата и в Ада заради компанията.“
На „Как да пътуваме зад граница” на Джеръм К. Джеръм съм се смяла с глас, а една от съществените причини да се влюбя в пътешествията са приключенията на Джерълд Даръл.
Кое е любимото ти място в България?
Морето! Във всичките му проявления – дори пъстрите алкохолни сборища имат своя чар, различен от онзи на невчесаните плажове, далеч от всяка проява на цивилизацията.
Коя е следващата ти дестинация?
Засега нямам конкретни планове и чакам животът да не изненада. Но пък мечти и надежди за сбъдването им – имам в изобилие. Въпреки приказките, че в Кабо Верде стърчи едно дърво на един плаж, неистово искам да отида там – не може да е скучно мястото, където се е родила музиката на Сезария Евора. Набелязала съм Великденският остров и Галапагос, Перу и Лаос, Танзания и Мадагаскар, Белиз и Тувалу… Ще перифразирам дядото на Дрю Баримор „Толкова много страни и толкова малко време”. (В оригинала страни са заменени с жени:))
