Емил Спахийски е журналист, от онези от които можеш да научиш много за смисъла на нашата професия. Думите го обичат, умее да се заиграва с тях и с историите също. Той беше гост в първия епизод на телевизионно ми предаване „Медиите ON AIR“. След няколко години за година и половина беше продуцент на същото предаване. Спечелихме доста награди заедно, много се забавлявахме в ефир и извън. Днес той и семейството му са сред най-близките ми приятели и това че заминаха за Грузия е само една временна раздяла в километри.
Емил Спахийски, който приятелите наричат Спахо има таланти, за които не подозирате. Например актьорските му заложби. Филм с негово участие бе сред селектираните в шорт листата в Кан. Вярно, че ролята му не е баш най-главна…Даже хич. Обаче пък – първо участие и хоп! Кан!!! И още таланти има Емо. Като сценарист се нареди в листата на най-добрите с филма „Съдилището“ на Стефан Командарев. Силно се надявам с това интервю да съм го откъснала само за малко от книгата, която пише. Понеже ми е обещал малка роля в някой филм..някой ден..пускам интервюто му без никакви корекции. За правописните грешки ще си поделим вината. Както толкова други вина, които сме делили в добри и лоши дни.Макар че с него лошите дни са ..едни такива ..запомнящо се добри.
1. Какво е пътуването за теб? Приключение или философия?
– Зависи от целта. В пътуването из София няма никаква философия, но за сметка на това приключенията са на всяка крачка, без те да са свързани с мечти, блянове и очаквания. След такова пътуване имам нужда или от масаж или от психоаналитик. Може и двете, стига психоложката-масажист да е жена… жена ми.
Пътят започва с мислите ми далеч преди това. Може дори да е внезапно тръгване, но пак имам поне пет минути, в които да си представя пътя. Обикновено се вълнувам и си представям през какви местности ще мина, през какви препятствия, какви хора ще срещна. След това рядко очакванията срещат реалността, но трепетът остава. Философията за мен в завръщането. Едно пътуване без завръщане е сбогуване. Затова харесвам Одисей и всичко, което той вдъхновява. Като любимото ми стихче на Жоашен дьо Беле, с когото смятах, че мога да впечатлявам момите, когато бях ученик. Щастлив е който има на Одисей съдбата да преброди този чуден свят, а сетне с познания богат да се върне у дома. И да разказва, да… нека го кажа по пасторално: да преживя пътешествието си. Само споделянето дава значение на пътешествието, което неизбежно включва завръщането.
2. Разкажи ми за най-вълнуващото ти пътуване.
– Няма как да не се връщам към трите сезона на шоуто “Сървайвър”, в чийто екип бях. Първият път заминах неочаквано. Примерно до месец май животът ми беше подреден, вървяща към висините кариера, а юни месец всичко е наопаки и импулсивно зарязах всичко и се включих към екипа на “Експедиция Робинзон” в Доминиканската република. Пътувахме дълго. Първо до Мадрид, а после до Санто Доминго. Пристигнахме късно вечерта. Не познавах никого от екипа, а те си бяха приятели – телевизионери, какво да ги правиш. Толкова не познавах никого, че когато трябваше да се разпределим по двойки за стаите в хотела, стана ясно, че аз съм сам. През нощта имах чувството, че се задушавам, че нямам въздух – чиста паническа атака. Даже мислех да се видях с този дето ни води и да помоля да ме върнат в България. На сутринта излязох от хотела и видях Карибско море за първи път. Едни мазни вълни бавно пристъпваха към златния плаж. Птици каквито не бях виждал тържествуваха над рибите. Палмите се поклащаха от топлия бриз. Харддиска ми се изтри от главата – нямаше помисъл, нямаше дори трохичка от тържествения обяд на обърканото ми съзнание. И тогава проумях какво е усещането в Райската градина. Така започна огромното ми приключение с тези прекрасни хора, които още в следващите дни станаха мои приятели, с изживявания и емоции, за които мога да разказвам с дни. Последваха Панама, Камбоджа. Пропуснах Филипините – за добро. Тогава вече вършеех из Косово, където в бурен огън се каляваше днешния ми брак.
Сега така се чувствам в Грузия – начало на ново пътешествие, дълго при това. И интересното е, че тук са идвали един от най-важните пионери на всички времена – Аргонафтите. И те са се върнали – със златното руно. Като дете бях рисувал един връх, който за мен беше много красив и много внушителен. Бях забравил за него и сега, когато се изправих пред Казбег (5030 м) в Голям Кавказ бях поразен, че това е той.
3. Как стягаш багажа си?
В последната минута, по много добре изпитана рецепта. Рисувам едно човече и зачерквам едно подир друго. Крака – това означава чорапи, обувки, джапанки, панталони. И така нагоре до косата.
4. Какво винаги взимаш с теб?
Лаптоп и камера.
5. Какво си носиш у дома от пътуванията?
От Доминиканската република си донесох паразити, но не винаги се случва така. Обикновено искам да споделя вкусовете от тези места. Всичко друго се произвежда в Китай, така че е все тая.
6. Има ли места, на които винаги би се връщал с удоволствие?
– Враца. Гложене, Тетевенско. Дренково, Благоевградско. Велико Търново. На тези места е скрито златното руно за мен. А светът не е толкова малък и май няма да ми стигне живота да докосна поне тези места, за които съм мечтал да стъпя.
7. Кое е мястото, за което мечтаеш?
Ако кажа едно, другите ще ревнуват. Как мога да избера между Тибет и Галапагос, между Северното сияние зад полярния кръг и Сахара, между свирепите води на Огнена земя и мирния свят на Малдивите? На никое едно от тези места не съм бил, но в някой от следващите месеци ще отида до Севанското езеро в Армения, където сиромасите край брега предлагат уникална риба, привнесена от Байкал, прочутата севанска пъстърва или раци. Там някъде се намира и манастира, дал името си на водата. Севванк – черният манастир. Не, няма нищо драматично, просто светата обител е построена от вулканична скала. Както казва моят приятел Жоро Милков – безспорен пътешественик – тръгвай там, където можеш днес. Или нещо такова.
8. Любимата ти книга/ филм за пътешественици?
С огромно нетърпение очаквам да видя филма на Филип Лхамсурен за Амазония. Това момче знае какво е да предизвикаш природата. Дано да я разкаже. Гледам с вълнение “Смъртоносен улов” – битка на хората със свирепите северни морета. Би Би Си и техните поредици – вън от коментар. Иначе “Господар и командир”. Макар да е морски военен филм, той обикаля Южна Америка по начин, който рядко съм виждал. “Седем години в Тибет” и за да съм в крак с времето “Винету”. От книгите може би “Моби Дик”. Трудно чета описания на природа, които не са свързани с човешките емоции. Те се разделят на два типа – чисто топографско описание в стил Майн Рийд и типа чиклит емоции “това, което видях е неописуемо, то изглеждаше така…”
Пътеписите на Жоро Милков бих ги чел, препрочитал и дори бих преподавал с ясната представа, че това, което той разказва не се научава, а изживява рядко.
9. Кое е любимото ти място в България?
Вратцата, край Враца. В света няма такова място, където величието на природата да е част от градската разходка. Тевното езеро, Синаница, Кончето – всичко това в Пирин. Рилския манастир, погледнат от Мальовица. Мелник, Велико Търново. Жалко, че София е станала столица.
10.Коя е следващата ти дестинация?
Реално погледнато следващата ми дестинация е България, защото сега съм в Грузия за има няма още поне половин година. Иначе това, което със сигурност ще се случи преди да поема към София е почивка в Бакуриани – един от грузинските зимни курорти и малко спа в Борджоми. Борджоми е интересно място. Прилича на Велинград по дадености – хем планина, хем минерални извори, но за разлика от Велинград не е толкова развит. За разлика от Велинград обаче, там има императорски дворец – лятната резиденция на Романови. Не случайно и всички посланици са имали резиденции в това градче. Един от прекрасните хотели днес – Golden Tulip е бил резиденция на иранския посланик. Фантастична архитектура и чудесно обслужване.
Кавказ е толкова наблъскан с история, архитектура, етнография, митология и политика, че се опасявам… нищо няма да видя. Дано греша.
